Нашите издания
Поредица книжки, предназначени за деца и възрастни (родители и професионалисти), грижещи се за деца в съответната възраст.
Доклад за приложението на Координационния механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция
Конвенцията за правата на детето (КПД) е приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г., подписана е през 1990 г. България я ратифицира с решение на ВНС от 11.04.1991 г. – ДВ,бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила от 3.07.1991 г.
Конвенцията е най-важният международен правен инструмент, който регламентира рамка от правни принципи и подробни стандарти, чиято цел е да бъдат ръководни принципи в политики и практики, засягащи деца. С КПД се въвеждат четири основни принципа, съдържащи се в чл. 2, 3, 6 и 12. Чл. 2 установява задължение на държавите, страни по Конвенцията, да зачитат и осигуряват правата на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи. Чл. 3, от своя страна, установява принципа за поставяне на висшите интереси на детето, които са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. Чл. 6 установява правото на живот на детето, а чл. 12 – правото да изразява свободно възгледите си по всички въпроси, които го засягат.
КПД е допълнена с три Факултативни протокола, които осигуряват още по-детайлна защита на децата от различни форми на насилие.
Факултативен протокол към Конвенцията за правата на детето относно търговия с деца, детска проституция и детска порнография7 дава определения за този тип престъпления. С тях също така се изисква от държавите, страни по Конвенцията, да криминализират тези действия и че всяко участие в тези актове, включително опит, ще бъде наказуемо, така че да се вземе предвид тежестта на тези престъпления.
Вторият протокол е Факултативен протокол относно участието на деца във въоръжени конфликти8. С него се ограничава участието на деца под 18 години във въоръжени конфликти и се задължават страните по Конвенцията да предоставят на децата, които участват, необходимата психологическа и физическа подкрепа и рехабилитация за реинтеграция в обществото.
Третият Факултативен протокол, в сила на 14 април 2014 г., към Конвенцията за правата на детето, относно процедурата за подаване на жалби, изрично защитава правото на децата да търсят правна закрила за възстановяване на нарушените си права. Според ратифицирания протокол, отделни деца или групи от деца могат да подават жалби за конкретни нарушения на техните права по силата на Конвенцията за правата на детето. България не е ратифицирала
Насоки на ООН относно правораздаването по въпроси, свързани с деца, които са жертви и свидетели на престъпления (ECOSOC Res 2005/20, 2005 г.), приети с Резолюция 2005/20 на икономическия и социален съвет на ООН на 22 юли 2005 г.
В съдържателно отношение документът представлява детайлно представяне и разширено интерпретиране на основните принципи на Конвенцията за правата на детето и конкретните права на детето, въвлечено в системата на наказателното правораздаване. С тях се изяснява смисълът на използвани и установени норми и стандарти, както и ръководни принципи за тяхното прилагане. Насоките на ООН относно децата жертви изискват детето жертва и свидетел на престъпление, а когато това е уместно – и членовете на неговото семейство, да получат достъп до помощ от професионалисти, преминали през подходящо обучение, в това число и юридически услуги.
Комитетът по правата на детето обръща специално внимание, като подчертава изискването всички форми на насилие над деца да бъдат забранени. Това включва всички форми на телесно наказание, независимо от тежестта, и това е отразено в Общ коментар №8 (2006), който представлява първият коментар относно забрана за физическо насилие над деца.
Впоследствие Комитетът по правата на детето публикува и друг коментар – Общ коментар №13 (2011) Правото на детето на свобода от всички форми на насилие, където основно се концентрира върху детайлен анализ на чл. 19 от КПД, като целта е да се напътстват и насърчат държавите, страни по Конвенцията, да предприемат законодателни, съдебни, административни, социални и образователни мерки за ограничаване на всички форми на насилие над деца.
Основен международен стандарт във връзка с правата и процесуалното положение на децата, пострадали от престъпления, е Директива 2012/29/ЕС от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, която замести Рамково решение на Съвета на европейския съюз от 15 март 2001 г. относно положението на жертвите в наказателното производство и предвиди както минимален пакет от права за всички жертви на престъпления, така и ясни и конкретни задължения на държавните органи в държавите членки във връзка с осигуряване правото на защита на пострадалите. Директивата трябваше да бъде транспонирана изцяло в българското законодателство до 16 ноември 2015 г. Към настоящия момент обаче това е направено частично.
Сред най-важните актове на Съвета на Европа, уреждащи задължения за защита от домашно насилие, са Конвенцията за предотвратяване и борба с насилието срещу жени и домашното насилие (Истанбулска конвенция). Истанбулската конвенция определя и криминализира различни форми на насилие срещу жени, включително домашното насилие. Това включва по-конкретно физическо и психическо насилие, сексуално насилие, изнасилване, преследване, генитално осакатяване на жени, принудителни бракове, принудителни аборти и насилствена стерилизация, както и до известна степен сексуален тормоз.
Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) не съдържа определение на понятието „дете“, но разпоредбата на член 1 задължава държавите да осигурят правата по Конвенцията за „всяко лице“ под тяхна юрисдикция. Практиката показва, че някои разпоредби на ЕКПЧ имат особено значение за децата, като например член 8, който гарантира правото на зачитане на личния и семейния живот, както и член 3, който забранява изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание.
След приемането на Р.България в Европейския съюз, нормативната ни уредба като цяло търпи развитие в посока на закрила и защита на децата от насилие. Констатират се обаче законови празноти, които следва да се запълнят с цел ХАРМОНИЗИРАНЕ на вътрешното законодателство с принципите и разпоредбите на ЕВРОПЕЙСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО в насока защита и насърчаване правата на децата.
Действащата у нас правна и административна рамка регламентира няколко системи – съдебна, административна и система за закрила на детето, които действат едновременно и понякога паралелно, без да гарантират най-добрия интерес на детето и да отговорят на изискванията на международните стандарти в областта на защита на правата на децата. Въпреки усилията на държавата, положени в посока на създаване на система за закрила на детето, през последните години, все още липсва цялостен подход, който от една страна да гарантира предприемане на мерки за закрила по отношение на деца, пострадали от насилие, а от друга страна да осигурява реална подкрепа, реинтеграция и ресоциализация. Законът за закрила на детето (ЗЗДет. Обн., ДВ, бр. 48 от 13.06.2000 г.), за пръв път през 2000 г. въведе забраната за използване на физическото наказание като метод за възпитание на детето, чрез формулиране на правото на детето “на закрила срещу нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо, психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси” (чл.11, ал.2 от ЗЗД). Текстът въведе правото на детето на защита от насилие, включително в семейството, предвидено в чл.19, ал.1 на Конвенцията на ООН за правата на детето. По-специално законът постановява, че всяко дете има право на закрила срещу: Въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образователно развитие,нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо, психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси, и използване за просия, проституция, разпространяване на порнографски материали и получаване на неправомерни материални доходи, както и срещу сексуално насилие. В допълнителните разпоредби към Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето (ППЗЗДет., приет с ПМС No 153 от 14.07.2003) са дадени за първи път в нашето законодателство определенията за различните видове насилие. Няма обаче дефиниция за “телесно наказание” на дете. Новият Семеен кодекс (СК, Обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.), за пръв път в семейното законодателство регламентира подобна забрана за родителя – “родителят няма право да използва насилие, както и методи на възпитание, които уронват достойнството на детето”(чл. 125, ал. 2 от СК). Текстът забранява не само физическото наказване на детето, но и използването на неподходящи за съхраняване на достойнството му методи на възпитание, които могат да бъдат вербални и психологически.С този текст, България се присъедини към законодателствата на Европа, изрично формулирали подобна забрана – Австрия, Дания, Финландия, Германия, Гърция, Норвегия, Италия, Литва, Португалия, Русия, Швеция и Швейцария. С много малки изключения Наказателният кодекс (НК, Обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г., в сила от 1.05.1968 г., последно изм. и доп., бр. 95 от 29.11.2016 г.) не провежда специално разграничение на жертвите на престъпление по възрастов белег – деца от 0 до 3 години. Най-често признакът “възраст” имa значение за определяне на квалифициран състав на престъплението, ако потърпевш е непълнолетно или малолетно лице. Повечето случаи на престъпленията, извършени срещу малолетни или непълнолетни лица, се считат за деяния с по-висока степен на обществена опасност и се предвиждат с по-тежки наказания. Изключение правят случаите на причиняването на смърт по непредпазливост от майка на недородено или току що родено дете, по чл. 125 от НК, когато не се 6налага наказание на извършителя. Сравнително ниско е и наказанието, което предвиждат нормите на чл.120 НК (за убийство, извършено от майка върху рожба по време на раждане или веднага след раждането) и по чл. 121 НК (за убийство на току-що родена рожба с чудовищен вид, когато извършителят е родител). Във всички останали съставите на престъпления срещу малолетни и непълнолетни, които включват в себе си упражняване на пряко насилие, са концентрирани в Глава втора “Престъпления против личността” и Глава четвърта “Престъпления против брака, семейството и младежта”от особената част на Наказателния кодекс. Чл. 131, ал.1, т. 4 от НК класифицира като по-тежко престъпление причиняването на телесна повреда на малолетни лица, както и злепоставянето на такива лица по чл. 137 НК (“Който изложи лице, лишено от възможността да се самозапазва поради малолетство... по такъв начин, че животът му може да бъде в опасност,и като съзнава това, не му се притече на помощ, се наказва с лишаване от свобода до три години.”). В частта, уреждаща санкции за насилие (в различна форма) върху деца, по-специално внимание изисква текстът от чл. 187 – “Който изтезава малолетно или непълнолетно лице, намиращо се под негови грижи или чието възпитание му е възложено, ако извършеното не представлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода дотри години или с пробация, както и с обществено порицание”. От 2005 г. у нас действа Законът за защита от домашното насилие (ЗЗДН), който отговори на острите социални потребности, вълнуващи обществото, защото домашното насилие не само е факт в битието ни, но и заема все по-застрашителни размери. ЗЗДН дава правна дефиниция на термина “домашно насилие”, регламентира отношенията, свързани с домашното насилие и осигурява мерки за защита, които гарантират предотвратяване на по-нататъшни действия от страна на извършителя на насилие чрез предупреждение, използване на определени социални програми или чрез отстраняване от жилището и предпазване на пострадалия от последващи по-тежки вреди. Така, съгласно чл. 2 от ЗЗДН, «домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство”. В сила от 22.12.2009 год. се приеха изменения в ЗЗДН в посока допълване на определението за “домашно насилие” и разписването като императивна норма, че “домашно насилие, извършено в присъствието на дете, се счита за психическо и емоционално насилие и върху него”. На 02.юни,2011 год. беше приет Правилник за прилагане на закона за защита от домашното насилие, който уружда изпълнението ан мерките за защита и взаимодействието на органите на държавната власт и юридическите бица, които работят за защита от домашно насилие, както и позитивното задължение на държавата да финансира проекти, изпълнявани от юридическите лица с нестопанска цел, както и изпълнението на програми и обучения по ЗЗДН. С брой 27/ 10.04.2009 год. са извършени редица промени на Наказателния закон, като важна промяна е постигната и в областта на защитата срещу домашното насилие. Изменен е чл. 296 ал. първа от НК, където се въвежда наказание за неизпълнение на заповед за защита срещу домашно 8насилие, издадена от съда по ЗЗДН. Криминализирането на неизпълнението на заповедта е изключително важна гаранция за ефективната защита на пострадалите от насилие лица. Предвид сочената по-горе нормативна уредба, в Република България са забранени телесните наказания по отношение на всички граждани. Официална дефиниция обаче, за “телесното наказание”, не съществува. В нормативната ни уредба се използват понятия като “насилие”, “вреда”, “повреда”. Липсва обаче звеното, което законово регламентира телесното наказание като “форма на възпитание”, което води до необратими деструктивни последици за детето. Наказателният кодекс на РБ ,в чл. 137 отбелязва “злепоставянето на непълнолетните”, но отново няма връзка между телесното наказание и предизвиканото преживяване. Няма и съответна на деянието наказателна санкция.
Насилието над деца е феномен, който съществува във всяка държава, общество, етническа или религиозна група, независимо от социалния статус на детето или семейството. Закрилата на детето срещу „всички форми на физическо или умствено насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления“ е основно право, гарантирано от Конвенцията на ООН за правата на детето (Член 19, КПД).
Ние от УНИЦЕФ вярваме, че всяка една форма на насилие над дете може да бъде предотвратена. Цикълът на насилието над деца може да бъде прекъснат и ние имаме моралното задължение да защитим човешките им права и да предприемем незабавни действия. Можем да спрем насилието и трябва да започнем още днес.
Къде се случва насилието?
Противно на допусканията на повечето хора, то най-често децата стават жертви на насилие в семейната им среда и в голяма степен извършителите на насилието са родителите или хора, близки до детето, които имат редовен и неограничен достъп до него. Често децата стават жертви на насилие в училище – от други деца или от учителите си. Момичетата и момчетата, отглеждани в системата за деца, лишени от родителска грижа или в институции за деца в конфликт със закона, са особено уязвима група и често стават жертви на насилие. Друга основна заблуда по темата насилие над деца е битуващата представа, че насилието е акт, който задължително включва използването на физическа сила. В голяма част от случаите децата стават жертва на насилие или са наранени по-скоро от бездействие или пасивност от страна на родителите, на хората, които се грижат за тях или поради незаинтересоваността на общността.
Кои са видовете насилие?
Видовете насилие над деца са подробно изследвани и надлежно описани в научната литература. Кратка обобщена информация може да намерите тук:
-Физическо насилие. Физическото насилие се определя като всяко неслучайно физическо посегателство над дете от родител или друг възрастен. В тази категория попадат например (но не само) удряне, ритане, щипане, болезнено раздрусване, изгаряне, хапане, душене, давене и други посегателства над детето, които причиняват болка, оставят следа, синина, охлузвания по кожата, фрактури или предизвикват страх у детето. В групата на физическото насилие попадат крайните форми на родителски контрол и използването на физическа сила с цел „дисциплиниране“ на детето. Това включва използването на физическа сила, която има за цел да предизвика болка и дискомфорт у детето. Най-често използваните форми на физическо насилие с цел дисциплиниране на детето са шамаросване, пердашене, пляскане, шляпване и други – било то с ръка или с предмети. Физическото насилие включва също преднамерено даване на детето на отровни вещества, неподходящи лекарства или алкохол. Възможно е да е налице използването на ненужна сила при хранене, сменяне на пелени или дрехи. Вредите от физическото насилие може да не са причинени умишлено и/или да са следствие на прилагане на свръх строги мерки за дисциплина или физически наказания.
-Психическо и емоционално насилие, тормоз/малтретиране се квалифицира като системно критикуване, засрамване, унижаване, порицаване, заплахи, подигравки, предизвикване на страх и безпокойство у детето, постоянно недоволство от неговото поведение, както и неспособност за подсигуряването на грижа за детето, която да е адекватна за неговите нужди от гледна точка на възраст и индивидуални характеристики. В групата на емоционалното насилие се включват и случаите, когато родителите или хората, които отглеждат детето,
не са в състояние да предоставят подкрепяща и развиваща среда, или нагласите към детето са такива, че възпрепятстват неговите способности да развие пълният си потенциал. По смисъла на българското законодателство и на международните стандарти децата, които са свидетели на домашно насилие, са жертва на психически и емоционален тормоз.
-Сексуално насилие/посегателство е въвличането на дете в сексуални действия, които то не разбира напълно и за които няма капацитет да даде съгласието си да участва, поради когнитивната си незрялост и млада възраст. Сексуално насилие е и всяко действие, което включва участието на дете под 14 години и има сексуален характер. Всяко разголване на детето, опипване/галене на дето в интимните за него зони, подканване на детето да опипва възрастен или друго дете в тези зони, игра с половите органи, целуване на детето по сексуален начин, използването на неуместен език, който има сексуална конотация или подтиква детето към сексуални действия, склоняване на детето към игри със сексуален характер или имитирането на сексуален акт, или въвличането на дете в създаването на порнографски материали или пък снабдяването на детето с такива, се категоризира като сексуално насилие. Сексуалната експлоатация на деца с цел облагодетелстване представлява сексуално насилие на възрастен върху дете, съпроводено от плащане в брой или по друг начин на детето или на трето лице. Сексуалната експлоатация и малтретирането на деца обхващат редица престъпления като сексуални отношения с деца под/чрез принуда, детска проституция, детска порнография. Детските бракове също се квалифицират като сексуално насилие поради факта, че по дефиниция поне един от брачните партньори все още не е достигнал физическа, интелектуална и емоционална зрялост и следователно не е имал възможност да изрази пълно и ясно съгласие за сключване на брак.
-Неглижиране е всяко действие или бездействие, което лишава детето от адекватно посрещане на неговите основни нужди от здравна грижа, образование, емоционална стимулация, адекватно за детската възраст хранене, подсигуряване на детето на дом и условия за живеене, които не застрашават неговото здраве, живот и развитие. Липсата на адекватна родителска грижа и надзор над детето също е съпроводено с небрежност и може да бъде категоризирано като неглижиране. Според Световната здравна организация има четири типа неглижиране: физическо, образователно, здравно и емоционално.
-Тормозът (булинг) и кибертормозът представлява посегателство, който се извършва чрез интернет и други комуникационни технологии. Използват се СМС-и, обаждания, електронна поща, чат съобщения, друг вид комуникация и/или клипове, които засягат достойнството на жертвата на тормоз и са изключително травматизиращи, защото запечатват и популяризират акта на насилие.
-Трафикът и експлоатацията на детски труд в по-голямата си част е организирана престъпна дейност, чиято цел е печалба чрез сексуална и/или трудова злоупотреба, както и чрез подтикване към просия, кражби и други противоправни деяния, които вредят на живота, здравето и достойнството на децата и са грубо нарушение на техните основни човешки права.
Какви са последиците от насилието?
Последици от насилието: Насилието има редица негативни последици за детето жертва, които зависят както от вида, степента и продължителността на самото насилие, така и от индивидуалните характеристики на самото дете – от гледна точка на: неговата възраст; разбиране за акта на насилието; значимост за самото дете на връзката, която то има с извършителя на насилието; дали детето е било подложено на комбинация от различни видове насилие; дали, ако детето е разкрило за акта на насилие на някого,той му е повярвал и дали детето е било адекватно подкрепено, след като насилието, което е преживяло, е било разкрито.
Практиката показва, че децата рядко стават жертва само на един вид насилие. Напротив, често видовете насилие, упражнявани над едно дете са повече от един, което води до по-задълбочени краткосрочни и дългосрочни последици. И двете групи имат сериозни последствия както за самото дете, така и за семейството и общността.
Краткосрочните последици от насилието могат да бъдат най-общо систематизирани като:
=Различни по степен и сериозност физически наранявания =Емоционална травма =Загуба на апетит =Промени в съня =Проблеми с вниманието и концентрацията =Понижаване на посещаемостта и успеха в училище =Отчуждение от приятелите и семейството =Сексуално предавани болести =Агресия =Промяна в поведението =Нежелана бременност =Смърт
Дългосрочните последици от насилието са:
=Физически увреждания =Когнитивни увреждания =Емоционални увреждания =Злоупотреба с психотропни вещества =Сексуална дисфункция =Проблеми, свързани с репродуктивното здраве =Криминални прояви =Рисково поведение =Смущения на съня и хранителни разстройства =Опити за самоубийство
Има ли по-уязвими групи деца?
През различните етапи от живота си децата са уязвими в различна степен към това да станат жертва на различните видове насилие. По правило най-уязвимите групи деца са децата с увреждания и децата от 0 до 3 години. Това е така, защото децата с увреждания имат специфични потребности, които най-често изискват пряк физически контакт от страна на възрастните, които полагат грижи за тях, както и това, че за голяма част от тези деца представлява трудност да вербализират това, което са преживели. Що се отнася за децата до 3-годишна възраст, причините също са свързани с непосредствения физически контакт с възрастните в процеса на обгрижване, лимитиране в езиковите способности, невъзможност да се предпазят от опасни за тях ситуации, както и поради това, че те са сред „най-малко видимите“ за обществото деца, тъй като грижата за тях се осъществява между четири стени (на семейния дом, на институция и т.н.)
Как да разпознаем насилието?
Насилието е трудно разпознаваемо по две причини – първата е свързана с факта, че най-често детето става жертва на насилие в семейството си и от хората, към които детето се чувства емоционално привързано и обича. Това до голяма степен влияе върху готовността на детето да сподели за насилието. Втората група фактори, които влияят върху разпознаването на насилието, се коренят в собствените ни нагласи като общество. До голяма степен съществува обществен консенсус, че сексуалното насилие над деца е нещо лошо, вредно и осъдително, но липсва подобно разбиране за другите форми на насилие. По данни от проучване на общественото мнение сред родители, проведено по поръчка на Националната мрежа за децата, около 40% от родителите в България одобряват използването на физически наказания като метод за възпитание. Друго основно стигматизиращо схващане за насилието над деца е, че то е проблем на бедните семейства и маргинализираните групи в обществото. Поради тези причини представители на обществото, които не се причисляват към тази група, не го възприемат като техен собствен проблем и следователно няма достатъчно голяма чувствителност, която да води до подаване на сигнали към органите за закрила. Но фактите опровергават това схващане и ясно демонстрират, че насилието съществува сред всеки един етнос, социална и религиозна група в страната, независимо от образователния статус и финансовото състояние на семейството.
Въпреки че оценката за сериозността на насилието, диагностиката и подкрепящата работа с детето жертва и неговото семейство предполагат професионална подготовка и практически умения, като общество всички сме отговорни за сигурността на децата си, което предполага да бъдем чувствителни и осведомени за някои от симптомите и начините за разпознаване на насилието над деца. Тези симптоми не бива да бъдат абсолютизирани и винаги трябва да бъдат разглеждани в контекста на конкретното дете и ситуация.
Симптоми, които биха могли да бъдат характерни за деца жертви на насилие:
-Наранявания, за които няма обяснение или обясненията са неадекватни и несъответстващи с вида на нараняването, възрастта на детето и неговото състояние – особено ако нараняванията са с формата на предмети, като пръчка или изгаряния от цигара. Освен това – синините или други наранявания при много малки деца и деца, които не са мобилни (не лазят, не ходят) са особено притеснителни, тъй като детето не може да се нарани само. При бебета травма на главата и кръвоизливи в очите могат да бъде симптом за синдрома на разтърсваното бебе. Късното търсене на медицинска помощ за дете с травми и явна нужда от лечение също би могло да породи подозрения за произхода на нараняванията.
-Промяната в поведението на дете би могло да бъде свързано с нормалното детско развитие. Когато обаче детето изглежда уплашено или тревожно, без видима причина, или пък видът и поведението му са нехарактерни за самото него, като например изглежда депресирано или агресивно (а до скоро е било весело и дружелюбно), това състояние може да е сигнал, че детето е жертва на насилие.
-Регрес в поведението. Освен ако няма ясна медицинска причина, често децата жертви на насилие се връщат към поведение, което вече са надраснали или не е характерно за тяхната възраст. Такова поведение може да бъде например детето за започне отново да си смуче пръста, да има нощно напикаване, след като вече се е научило да контролира ходенето по нужда, страх от тъмното, а понякога дори загуба на вече развита способност за говорене.
-При деца жертва на насилие често се наблюдава страх да се приберат в къщи. Често децата жертви на насилие може да изглеждат притеснени да си тръгнат от детска градина или училище, или да отидат някъде с различни възрастни хора (включително, но не само - извършител на насилие срещу тях).
-Промяната в съня на детето също може да бъде асоциирано със симптом на насилие. Децата жертви на насилие биха могли да споделят, че имат кошмари, затруднения и страх да заспят. Децата жертви на насилие могат да изглеждат необичайно изморени и да заспиват в училище.
-Загуба на концентрация и интерес към училището също би могло да бъде асоциирано със симптоми на насилие. Някои деца жертви на насилие често отсъстват от училище поради факта, че по тях има видими следи от насилие, които родителите/причинителите се опитват да прикрият.
-Често децата жертви на насилие и неглижиране могат да изглеждат занемарени, нехигиенични и да са облечени неподходящо за възрастта си и сезона.
-Характерно за децата в тийнейджърска възраст, които са жертви на насилие, е рисковото поведение, което може да варира от употребата на наркотици и алкохол до носенето на оръжие.
-Сексуално поведение, което не е в унисон с възрастта на детето или хаотично и безразборно сексуално поведение, също може да бъде следствие от насилие. Деца, които са жертва на сексуално насилие, биха могли да проявяват ранна сексуализация (прекомерно бързо сексуално съзряване), имитация на сексуални актове или да използват твърде подробен сексуален език, нехарактерен за тяхната възраст и когнитивно развитие.
Един от най-разпространените митове на дигиталната епоха е, че поколенията, родени във време на масова употреба на интернет и дигитални технологии, някак естествено развиват дигиталната и медийната си грамотност и в резултат на това придобиват необходимите компетентности за справяне с рисковете и за използване на богатите възможности на интернет. Българското национално представително изследване от 2016 г. за използването на интернет и информационни и комуникационни технологии от децата между 9г. и 17 г. и от техните родители обаче показва, че този мит е далеч от реалността. Днешните деца наистина използват интернет все по-рано, по-често и все повече чрез мобилни устройства, но това увеличава рисковете, пред които те се изправят онлайн при недостатъчното развиване на критично мислене, социални умения и умения за сътрудничество.
Българските деца средно започват да използват интернет на 8-годишна възраст, което е една година по-рано отколкото през 2010 г.
Тормозът онлайн и офлайн между децата е нараснал значително през последните шест години. Около 30% от децата са били обидени или засегнати от връстник през последната година, което е с 10% повече от 2010г. Почти еднакъв брой момчета и момичета са били жертви на тормоз, но процентът на жертвите се увеличава значително с възрастта. Случаите на тормоз в интернет са38% от общия брой, което е огромен скок от 25% през 2010г. Около 15% от децата са обидили или наранили свой връстник през последната година. Съотношението 2:1 между жертви и извършители е притеснително заради тенденцията самите жертви на тормоз да се превръщат в извършители. Процентът на деца, прибягвали до секстинг (изпращане и получаване на текстово или визуално съдържание със сексуално характер) не е нараснал спрямо 2010г., но остава притеснително висок. Този риск е засегнал около 10% от българските деца и е най-значителен при тийнейджърите (около 20%).
На 15 март 2010 г., в гр. София е подписано споразумение за сътрудничество между Министъра на труда и социалната политика, Министъра на вътрешните работи, Министъра на образованието, младежта и науката, Министъра на правосъдието, Министъра на външните работи, Министъра на културата, Министъра на здравеопазването, Председателя на Държавната агенция за закрила на детето, Изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане и Председателя на Управителния съвет на Националното сдружение на общините в Република България.
Страните след обсъждане на необходимостта от взаимно партньорство за прилагането на Координационен механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция, който ще има за цел да регламентира конкретните задължения за взаимодействие на ангажираните субекти при случаи на деца в риск – жертви на насилие или в случаи, при които е необходима кризисна интервенция, се споразумяват за следното:
ПРЕДМЕТ И ЦЕЛИ НА СПОРАЗУМЕНИЕТО
Чл. 1. Страните се съгласяват да си сътрудничат при прилагането на Координационен механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция /наричан по-долу Координационен механизъм/. При прилагането му органите на изпълнителната власт и органи на местно самоуправление се ръководят от своите правомощия в областта на закрилата на детето и принципите за зачитане на най-добрия интерес на детето, взаимна информираност на партньорите, мултидисциплинарен подход на национално и местно ниво, гъвкавост при вземане на решения и поставяне на дългосрочни цели, етика при обгрижване на всеки конкретен случай, с оглед осигуряване на ефективна система за превенция и контрол по спазване правата на децата.
Чл. 2. Целите на споразумението са:
1. обединяване на ресурсите и усилията между страните за осигуряване на ефективна система за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и в случаите, при които е необходима кризисна интервенция, с оглед гарантиране спазване правата на децата;
2. постигане на съгласие по всички цели и аспекти на Координационния механизъм;
3. изясняване и разпределяне на правата, задълженията, процедурите и подходите на участниците при прилагането на Координационния механизъм;
4. регламентиране на отношенията между страните, с оглед създаване на мултидисциплинарни екипи на местно ниво, с център дирекция „Социално подпомагане”/отдел „Закрила на детето” (ДСП/ОЗД), които включват представители на изпълнителната власт и на органи на местното самоуправление, ангажирани по Координационния механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция.
СИСТЕМА ЗА ПРИЛАГАНЕ НА МЕЖДУИНСТИТУЦИОНАЛЕН ПОДХОД
Чл. 3. (1) Настоящият координационен механизъм се включва в общинските програми за закрила на детето.
(2) Отговорностите, описани в Координационния механизъм се включат в длъжностните характеристики на служителите от териториалните структури на органите на изпълнителната власт, ангажирани в неговото изпълнение.
Чл. 4. (1) Страните се съгласяват да подобрят ефективността в работата по закрила на детето на национално и местно ниво и да предприемат бързи, адекватни и координирани действия за закрила на дете, жертва на насилие или в риск от насилие и в случаите, при които е необходима кризисна интервенция, с цел предотвратяване на риска от насилие и намаляване на ефекта от преживяното за детето.
(2) Страните се съгласяват да осигурят създаването на междуведомствени мултидисциплинарни екипи на местно ниво, които да работят заедно до приключване на работата по всеки случай.
(3) Системата за прилагане на междуинституционален подход улеснява комплексното, бързо и ефективно проследяване на всеки конкретен случай, след получаване на сигнал за дете, жертва на насилие или в риск от насилие и случаите, при които е необходима кризисна интервенция.
(4) Системата за прилагане на междуинституционален подход задължава органите за закрила на детето на централно и местно ниво и/или други партньори да предприемат действия за:
1. Идентифициране на случая и определяне на методите на работа и ангажиментите на всеки член на мултидисциплинарния екип;
2. Обсъждане на случая от екипа на представителите на ангажираните органи за закрила на детето и участващите по случая доставчици на социални услуги за деца;
3. Определяне на подходящи мерки за предотвратяване на рисковите фактори за детето;
4. Оценка на необходимостта от извеждане на детето от семейството и настаняването му по реда, предвиден в Закона за закрила на детето, когато не е възможно предотвратяване на действието на рисковите фактори и промяна на ситуацията;
5. Други мерки за закрила, предвидени в Закона за закрила на детето, или мерки за защита, предвидени в Закона за защита от домашно насилие;
6. Определяне на подходящите за детето услуги с цел възстановяване от последствията от насилието и осигуряване на възможност за социално включване, рехабилитация и реинтеграция на детето;
7. Разработване на план за работа с детето и план за работа със семейството и/или разширеното семейство и за проследяване на случая;
8. Съгласуване и определяне на фактическите действия на органите по закрила на детето по всеки конкретен случай, съобразно реда и сроковете, предвидени в нормативната уредба и съобразно функционалната им характеристика;
9. Съгласуване и определяне на действия в случаи на посегателство над дете от смесен брак и/или от български произход, или когато посегателството върху дете има външнополитически характер.
Чл. 5. Системата на централно ниво включва министърът на труда и социалната политика, министърът на вътрешните работи, министърът на образованието, младежта и науката, министърът на правосъдието, министърът на външните работи, министърът на културата, министърът на здравеопазването, председателят на Държавната агенция за закрила на детето /ДАЗД/, Изпълнителният директор на Агенцията за социално подпомагане, и Изпълнителният директор на Националното сдружение на общините в Република България.
Чл. 6. (1) Системата на местно ниво, с център дирекция „Социално подпомагане”/отдел „Закрила на детето” (ДСП/ОЗД), включва мултидисциплинарните екипи по чл. 8.
(2) Институционална подкрепа за сформирането на екипите на местно ниво се осигурява от кмета на общината, като орган за закрила на детето на местно ниво.
Чл. 7 (1) Сигналът за дете в риск може да бъде получен в Дирекция „Социално подпомагане”, Държавната агенция за закрила на детето или Министерство на вътрешните работи /МВР/, съгласно чл. 7 от Закона за закрила на детето.
(2) Задължително сигналът се изпраща на Дирекция „Социално подпомагане”, която изпраща сигнала и към други органи за закрила на детето, съобразно настоящия координационен механизъм на местно ниво.
(3) При случаите на деца, които са от смесен брак и/или от български произход, или когато посегателството върху дете има външнополитически характер, органите за закрила на детето осъществяват обмен на информация и с Министерство на външните работи.
(4) В случаите, когато сигналът е за деца, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, сигналът, освен към органите по ал. 2 се изпраща и към Министерство на правосъдието.
Чл. 8. Страните се съгласяват, че задължително представени и алтернативно представени органи на местно ниво в междуведомствените мултидисциплинарни екипи, в зависимост от конкретния риск за детето, са:
1. Задължително представени:
а/ Дирекция „Социално подпомагане”/отдел „Закрила на детето” – социален работник, който е водещ на мултидисциплинарния екип и извършва първоначалното оценяване на сигнала;
б/ представител/и на кмета на общината, района или кметството;
в/ представител/и на Районните управления на МВР по места – районен инспектор, или инспектор Детска педагогическа стая, или оперативен работник и др.;
2. Алтернативно представени:
а/ представител на Районния център по здравеопазване;
б/ личния лекар на детето;
в/ представител на „Спешна помощ”, завеждащ отделение в лечебното заведение, подало сигнала и др.;
г/ представител на Регионалния инспекторат по образованието към Министерство на образованието, младежта и науката;
д/ директор на училище, детска градина или обслужващо звено, класен ръководител на детето или групов възпитател, училищен психолог (педагогически съветник) и др.;
е/ представител на Местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни;
ж/ районен съдия;
з/ районен прокурор;
и/ представител на доставчик на социална услуга - резидентен тип и други по преценка на ДСП/ОЗД (ако се издава заповед за извеждане на детето извън семейството и настаняването му в услуга - резидентен тип);
й/ представител на доставчик на социална услуга в общността.
Чл. 9. Мултидисциплинарният екип на местно ниво си поставя обща дългосрочна цел, за постигането на която изготвя съвместен план за действие с разписани конкретни задачи и със срокове за изпълнение.
ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ
Чл. 10. Правата и задълженията на органите за закрила на детето на централно и местно ниво са описани в Приложение № 1, което е неразделна част от настоящото споразумение.
Чл. 11. Страните се съгласяват да разработят конкретни правила за работа, с които да регламентират оперативните въпроси по изпълнението на координационния механизъм, свързани с конкретния начин на осъществяване на дейностите от представителите на органите за закрила на детето на местно ниво, механизмите за предаване и споделяне на информация между тях, лицата и данните за контакт с всяка една страна. Задължително в разработването на конкретните правила за работа участва и кметът на съответната община, като орган за закрила на детето на местно ниво.
Чл. 12. Страните се съгласяват при определянето на конкретните правила за работа по чл. 11 представителите на органите за закрила на детето на местно ниво, които нямат дежурни звена да се задължат да разкрият дежурни звена или да определят дежурни служители за работа по „горещи случаи” извън определеното работно време, в почивни и в празнични дни.
ПЕРИОДИЧЕН ПРЕГЛЕД НА КООРДИНАЦИОННИЯ МЕХАНИЗЪМ
Чл. 13. (1) Координационният механизъм се актуализира периодично в съответствие с:
1. нормативните промени, включително и тези, свързани с правомощията на органите за закрила по чл. 6а, ал. 3 от Закона за закрила на детето и неправителствения сектор;
2. възникналата необходимост, вследствие на практиката на мултидисциплинарните екипи по случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и при кризисна интервенция.
(2) След шест месеца от подписване на настоящото споразумение ще се извърши актуализация на Координационния механизъм.
Приложение № 1
Права и задължения на органите за закрила на детето на централно и местно ниво по Координационния механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция
І. Процедура за взаимодействие при сигнал за дете, жертва на насилие или в риск от насилие
В случай, че сигналът за насилие бъде приет от някой от органите за закрила на детето – получен от ДСП/ОЗД, ДАЗД или МВР /съгласно чл. 7 от Закона за закрила на детето/, той е длъжен да уведоми за това останалите незабавно до 1 час от регистриране на сигнала, включително по телефон и факс. Сигналът се изпраща в Дирекция „Социално подпомагане” по настоящия адрес на детето - настоящ адрес на дете е адресът, на който детето пребивава съгласно § 1, т. 15 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето.
Във всички отдели „Закрила на детето” при Дирекция „Социално подпомагане” началникът на отдела е на разположение, като той определя отговорен социален работник. Отговорният социален работник извършва проверката на сигнала до 24-часа от постъпване на сигнала. След приключване на проверката от социалния работник, ако бъде идентифициран риск и бъде отворен случай се изготвя доклад с резултатите от проверката, като копие от доклада и сигнала се представят на задължителните участници в мултидисциплинарния екип - представител/и на кмета на общината, района или кметството; представител на Районните управления на МВР по места – районен инспектор, или инспектор Детска педагогическа стая, или оперативен работник и др.; както и съобразно конкретния случай – Регионален център по здравеопазване; личен лекар на детето, представител на „Спешна помощ”, завеждащ отделение в лечебното заведение, подало сигнала и др.; Районен инспекторат по образованието към Министерство на образованието, младежта и науката; директор на училище, детска градина или обслужващо звено, класен ръководител на детето или групов възпитател, училищен психолог (педагогически съветник) и др.; Местна комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни; районен съдия; районен прокурор; представител на доставчик на социална услуга – резидентен тип и други по преценка на ДСП/ОЗД (ако се издава заповед за извеждане на детето извън семейството и настаняването му в услуга - резидентен тип); представител на доставчик на друг вид социална услуга в общността. Отговорният социален работник в рамките на 24-часа, необходими за проучването на сигнала, свиква по телефон в най-кратък срок работна среща на мултидисциплинарния екип.
Мултидисциплинарният екип на местно ниво следва да си постави обща дългосрочна цел, за постигането на която следва да изготви съвместен план за действие с разписани конкретни задачи със срок за изпълнение. Всеки един от посочените по-горе участници в мултидисциплинарния екип набелязва и предлага на останалите от екипа конкретни задачи по случая, които да изпълни, съобразно собствените си правомощия, в съответствие с нормативната уредба. Конкретните задачи за изпълнение следва да бъдат зададени така, че да може всеки участник да действа съобразно оперативната си самостоятелност, като изпълнението на конкретните дейности и задачи да бъде подкрепено от съдействието на останалите участници, в същото време това да спомогне за крайния резултат – дългосрочна цел, която трябва да гарантира в най-голяма степен интереса на засегнатото дете.
ІІ. Процедура при кризисна интервенция
Процедурата се прилага при възникване на критично събитие и ситуация, която е много опасна или рискова, характеризира се с пострадали или загинали лица, тежки травми – например акт на насилие, терористични актове, животозастрашаващи природни бедствия, автомобилна катастрофа и др., при които има висок обществен интерес и публичност. Децата, които са преживели такова критично събитие, най-често са объркани, изпитват тревожност, депресия, страх, скръб, това води и до трудности при хранене и спане, недоверчивост, затваряне в себе си. Осъществяване на ранен контакт с такива деца предотвратява формирането на система за психологическа защита от страна на жертвите /тази система възпрепятства усилията на външните лица да ги подкрепят за тяхното възстановяване/, облекчава техните страдания и подпомага да се преодолее събитието. Целите на тази кризисна интервенция са снижаване ефекта от кризисното събитие; намаляване влиянието на травматичния стрес; ускоряване възстановяването на нормалния ритъм на живот на децата и установяване на децата, нуждаещи се от последваща помощ.
Във всички отдели „Закрила на детето” при Дирекция „Социално подпомагане” началникът на отдела е на разположение. Той уведомява ДАЗД в рамките на 1 час по телефон или факс, за организиране на групата за кризисна интервенция. Професионалистите от тази група следва да окажат спешна психологическа помощ на децата при настъпилата критична ситуация.
Мултидисциплинарният екип за кризи включва дежурен социален работник от отдел „Закрила на детето”, дежурен полицейски служител, дежурен съдия, прокурор, дежурен лекар, социална услуга за кризисно настаняване, дежурен служител в общинската администрация, директор или класен ръководител – представители на училища. Подкрепящият детето и семейството /професионалист от групата за кризисна интервенция или член на екипа за кризисна интервенция/ трябва да насърчи детето и неговите близки да участват в конкретни дейности.
Мултидисциплинарният екип на местно ниво следва да си постави обща дългосрочна цел, за постигането на която следва да изготви съвместен план за действие с разписани конкретни задачи със срок за изпълнение. Планът за действие при кризисна интервенция трябва да е съставен от краткосрочни цели и опростени действия. При кризисната интервенция е важно да бъде осигурен контакт на детето/децата с близките, приятелите, може да се разработи и училищен план за подпомагане на пострадалото дете/деца от техните връстници, който включва дейности, в които могат да изразяват своите мисли и чувства. Всеки един от участниците в мултидисциплинарния екип набелязва и предлага на останалите от екипа конкретни задачи по случая, които да изпълни, съобразно собствените си правомощия, в съответствие с нормативната уредба.
ІV. Използвани понятия:
1. "Насилие" над дете е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.
2. "Физическо насилие" е причиняване на телесна повреда, включително причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето.
3. "Психическо насилие" са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, като подценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника и попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда.
4. "Сексуално насилие" е използването на дете за сексуално задоволяване.
5. "Пренебрегване" е неуспехът на родителя, настойника и попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури развитието на детето в една от следните области: здраве, образование, емоционално развитие, изхранване, осигуряване на дом и безопасност, когато е в състояние да го направи.
6. "Дете в риск" е дете:
а) чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа;
б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му;
в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие;
г) което страда от увреждания, както и от труднолечими заболявания, констатирани от специалист;
д) за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от училище.
7 „Домашно насилие” е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. За психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.
VI. Мониторинг на прилагането на Координационния механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция
По силата на подписаното през 2010 г. „Споразумение за сътрудничество и координиране на работата на териториалните структури на органите за закрила на детето при случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и при кризисна интервенция”, органите за закрила на детето на национално и местно ниво са ангажирани с прилагането на Координационния механизъм. Сключеното споразумение е в изпълнение на чл. 6а от Закона за закрила на детето.
Държавната агенция за закрила на детето, в партньорство с Министерство на вътрешните работи, Агенцията за социално подпомагане и Областните администрации, ежегодно извършва мониторинг на прилагането на Координационния механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция (КМ).
На територията на страната са създадени и функционират екипи по прилагане на Координационния механизъм, но не е налице добро взаимодействие между участниците в екипите. Въпреки разминаването в подадената информация, преобладаваща част от анкетираните посочват, че при проучването на сигнала и последващата работа по случая, партнират добре помежду си в мултидисциплинарните екипи. Според получените резултати, 87% от всички анкетирани посочват, че на местно ниво има създаден екип за работа по Координационния механизъм и работят по приети и действащи правила и процедури за взаимодействие.
През 2017 г., екипите на местно ниво, са провеждали срещи както при първоначалното постъпване на сигнали, така и за проследяване на работа по случаи. Организирани са също срещи, насочени към изясняване на различни процедурни въпроси.
По данни на РДСП 1283 екипни срещи са проведени през изминалата 2017 г., данните на ОД на МВР сочат 1253 срещи, а по информация на Областните администрации, проведените екипни срещи за 2017 г. са 1200, като екипите провеждат срещи при процедурни въпроси, при първоначално постъпване на сигнала и при проследяване и конкретна работа по случаи.
От представената информация става ясно, че взаимодействието между експертите, членове на екипите, не е на достатъчно добро ниво, предвид разминаването в посочените данни. Задължително представените институции имат отговорности по отношение на всеки един конкретен казус, но очевидно критериите за обработка на данните не са уеднаквени и това възпрепятства правилното адресиране на превенционни мерки, касаещи рисковите деца и семейства. Несъответствието в подадената информация пречи на създаването на адекватни политики на местно ниво по отношение на целевата група и е вероятно да се дължи на обстоятелства, свързани с това, че различните институции по различен начин отбелязват и водят регистрите си, което от своя страна води до разминаване. Редно е да се отбележи и недостатъчно активното привличане на алтернативно представените в мултидисциплинарните екипи институции във всички срещи. Не на последно място стои и фактът, че при кризисна ситуация, в съответствие с Координационния механизъм за взаимодейтвие при работа в случаи на деца, жертви или в риск от насилие и при кризисна интервенция, се сезира на първо място компетентният отдел „Закрила на детето“, който от своя страна има ангажимента да уведоми останалите участници в мултидисциплинарния екип.
Проследяването на данните на регионален принцип, дава информация, че най-много срещи на мултидисциплинарните екипи са проведени в областите Пазарджик (121), Пловдив (115), Велико Търново (86), Бургас и Враца (по 78). Прави впечатление, че екипите в София – град имат проведени сравнително малко екипни срещи, предвид числеността на населението и броя на екипите (9 екипа, 34 екипни срещи).
Обезпокоителни са данните, че най-близкият кръг на детето е отговорен за преживяното от него насилие. Според предоставената информация от РДСП на територията на страната, се запазва тенденцията най-често мястото на извършване на насилието да е в семейството и най-честите извършители да са родителите на детето. Необходимо е да се направят решителни стъпки по отношение на разпознаване на насилието и задължението за сигнализиране при случаи на насилие на съответните органи. Въпреки че понастоящем се провеждат редица кампании и се обсъждат законодателни промени, от анализа става ясно, че не е достатъчно застъпена темата за насилие над деца в общественото пространство с оглед неговото превентиране и необходимостта от намеса от страна на граждани и професионалисти в ситуация на регистрирано насилие.
Остава в сила констатираната при предходни аналитични материали във връзка с Координационния механизъм липса на единно разбиране за прилагане на механизма и понятието „кризисна интервенция“. Все още битува разбиране, че кризисна ситуация е такава, която възниква извън установеното работно време или в почивни/празнични дни. Притеснително е, че въпреки описаната в Приложение 2Б процедура на Споразумението за сътрудничество за прилагане на Координационния механизъм, и през 2017 г. продължава тенденцията за разминаване между задължително представените структури в подадените от тях данни, неразбиране на същността на проблема с детето и около него, реакцията и предприемането на мерки за закрила. Както и в предходните години, основна пречка в работата по Координационния механизъм остава недобрата комуникация между задължително представените структури и затруднението при свикването на екипа, както и недостатъчното включване на алтернативно представени участници спрямо конкретиката на всеки отделен случай. Остава проблем и в разбирането кой и при какви обстоятелства има право и задължение да свиква срещи по Координационния механизъм.
Тези затруднения трябва да бъдат преодолени и това може да се случи чрез нарочни съвместни обучения на екипите и с всички участници, в които да се цели, освен разбиране и прилагане на основните ангажименти и дейности, подобряване на екипността и комуникацията в най-тесен кръг, чрез което да се достигне до по-добра ефективност на екипите. Не на последно място това би подобрило чувствително изпълнението на предвиденото в Споразумението на местно ниво.
Представителите на отделите „Закрила на детето“, Районните управления на МВР и Областните администрации продължават да срещат затруднения от технически характер – не разполагат с автомобили, няма подходящи помещения за срещи на екипа, прекомерна служебна натовареност, липса на технически средства (ръкавици, дезинфектанти и др.), което не е предвидено като ресурс и възпрепятства работата на екипите. Разбира се има и пропуски в самите действия на екипите по време на кризисна ситуация, което се отразява на качеството на работа. Все още не е добре застъпена съвместната дейност с алтернативни специалисти, което намалява качеството и ефективността на функцията на екипите.
От посоченото в подадените данни от трите задължително представени структури става ясно, че най-големи затруднения екипите срещат при взаимодействието си с представителите на здравната система. Екипите споделят, че личните лекари не се отзовават и често не присъстват в работата по случай. По-сериозното притеснение и затруднение обаче, задължително представените участници отбелязват по отношение на Съдебна медицина, чиито служители отказват прегледи и/или желаят за тях да бъде заплатено, какъвто ресурс също не е предвиден за работата на междуведомствените екипи. Това създава големи затруднения в работата особено при съмнения за сексуално насилие и последващи действия за сезиране на прокуратура и стартиране на съответните процедури. Екипите споделят и липсата на тесни специалисти на местно ниво като например детски психиатър, което в някои случаи е от решаващо значение за опазване здравето и живота на децата, жертви на насилие.
Затруднения са посочени и при взаимодействието с образователната система, като в частност е отбелязано, че служителите на училищата не разпознават, не идентифицират насилието и децата, преживели насилие, а когато това се случи излизат извън правомощията си и в желанието си да подкрепят детето надхвърлят компетенциите си и изземат функциите на специалистите, като предлагат мерки за закрила по ЗЗДет, което е задължение, функция и компетентност на представителите на отделите „Закрила на детето“.
Другата област, в която екипите срещат трудности касае взаимодействието с правосъдната система. В подадената информация е отбелязано, че представителите на прокуратурата и съда не се отзовават и не вземат участие в срещите на екипите, а когато все пак участват, по подобие на представителите на образователната система, не се произнасят от нивото на своите компетентности, а предлагат решения за мерки за закрила, които са приоритет и задължение на отделите „Закрила на детето“. Друга трудност във взаимодействието с правосъдната система екипите виждат в липсата на подходящи помещения (Сини стаи) за разпит на деца, жертви на насилие или неправилното им използване, където има налични такива, повторните разпити и в цялост рядкото използване на процедурата за щадящ разпит на деца, пострадали от насилие.
Водещи при проверката на сигнала и предприемане на действия отново са представителите на ОЗД, което на практика е заложено в Споразумението и същността на Координационния механизъм. Често инициатива поемат и служителите на МВР. Както и в предходните години, инициативата за проверка на съмнение за насилие рядко идва от личните лекари, които на практика са най-близо до детето.
За да бъде оптимизирана работата на екипите на местно ниво в изпълнение на Координационния механизъм се дават следните препоръки:
Библиография
https://pulsfoundation.org/images/biblio/004_BULGARIA_Country_assessment_of_corporal_punishment.pdf
UNICEF: https://www.unicef.org/bulgaria/sites/unicef.org.bulgaria/files/2018-11/Violence%20against%20children-bg.pdf
Онлайн поведение на децата в България, 2016 год., Основни изводи от Национално представително изследване /в сравнение с изследването „Децата на ЕС онлайн“ от 2010 год./, Национален център за безопасен интернет, Маркетлинкс:
https://www.safenet.bg/images/sampledata/files/BulgarianNationaResearch2016_Summary_BG_final.pdf
„Мониторинг на прилагането на Координационния механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция”, ДАЗД, май 2018 год.:
https://sacp.government.bg/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B8/%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B3-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-1
Поредица книжки, предназначени за деца и възрастни (родители и професионалисти), грижещи се за деца в съответната възраст.
